Блогът на Виржиния Стоянова

Доказано е, че  всеки образ и картина която виждаме и и обръщаме внимание се  запечатва някъде в нашето подсъзнание и понякога се  появява много ненадейно без дори да си мислим точно за това. Решавайки да разкажа историята на „Крилете на любовта“ се разрових в архива си от скици и открих как тази идея  се развивала  през годините.  Когато нещо направено от някой друг ми

Марк Шагал

харесва преминавайки през мене, то придобива съвсем  друга форма.Не може да се говори  за плагиатство. Понякога даже няма нищо общо с първоизточника на идеята. Става въпрос за  моята интерпретация на  „Картината с летящите хора” на Шагал, и моята „На крилете на любовта”.Тази картина е вдъхновена от музиката на композитора  Герги Анндреев,  която той написа за спектакъла на Нешка Робева „Легендата”. Слушах музиката и рисувах. Исках да нарисувам любовта,

92 год

веселбата и всичко което е живота. Едни работят други се веселят, а трети гледат как другите живеят. В картината даже има и гробище, и то е част от живота.  Освен това в нея има и много детайли от филма „Циганско време” на моя любим режисьор Емир Костурица. Неговите филми са останали в съзнанието ми като една невероятна поезия и гротеска

94 год

едновременно.Все наши си Балкански истории. Винаги се зачудвам на неговото майсторство да види красотата във всяко нещои да  направи поезия от „циганията“.  Не мога да забравя  воала, който лети и музиката която  доразказва чувствата. И на края бялата птица, като символ на душата на главния герой и неговата мечта. Тези образи така

96 год

са се запечатали в съзнанието ми, че когато започнах тази картина  те се появиха съвсем естествено. Наслагване на образи във времето. Откривам една повтаряемост. Първите  скици по  т темата за летящите хора са от 91-92 год., след това са от 94 год. , после 96 год.  и

96 год

картината  2002 год.

Често ме питат от къде ти идва вдъхновението? От емоциите! Нещото, което най лесно и най много предизвиква емоции в мен е музиката. Тя може да ме разплаче или да приповдигне настроението ми. Тя се докосва до  най дълбоките кътчета на душата ми и се случва нещото, което не може да се опише с думи.  Може да е класика, джаз, етно джаз или фолклор. Съчетанието на музиката и образите, които предизвиква в мен и също така нещо, което съм видяла и ми е останало в съзнанието. Вчера например, когато слънцето залязваше зад облаците и градът беше потънал в сиво-синкав здрач на небето имаше един голям розов облак. Гледах го и му се любувах, само след 30 секунди той изчезна, и аз си  помислих  ще го нарисувам точно така в някоя картина. Ето го вдъхновението! Може би картината ще се казва „ Историята на розовия облак”. Показвам ви как се развива една идея, първата   скицата е   с  въглен, след известно време я нарисувах с пастел и накрая с маслени бои. Показвам първоначалните скиците защото са правени много бързо и носят първоначалния заряд и сила на въздействие.А освен крайния резултат е интересно да се види самия процес.

Картините са вдъхновени когато има силни емоции. Когато бях на концерта на музикалното училище в Широка Лъка бях изумена гласовете на тези млади хора, от яркостта на цветовете и музиката, която сякаш отнася душата ми някъде в небето. Много особено вълнение и възторг, който отнесох със себе си. Слушайки Родопските гайди и песни драснах тази скица, а след това  нарисувах това платно.

Започвам с картината „Танца на кукерите”. Пролетта на `98 година мой колега и приятел ми разказа за кукерските празници „Песпонеделник”, които се провеждат в Широка Лъка. Без много да мисля тръгнах на там с мой приятел. София – Пловдив, Пловдив – Пампорово, до тук добре, а от там нататък никакъв транспорт до Широка Лъка. Тръгнахме пеша, никакви коли не минаваха. Вървейки бавно по пътя можех да се потопя в тишината и да слушам вятъра, птиците, шума на реката, която лъкатуши покрай шосето. Огромните борове ме изпълваха с невероятно чувство на възторг и радост. Вървейки пеша няколко часа имах възможност изцяло да се потопя в атмосферата на това чудно красиво място. Стигнахме до с. Широка Лъка. Празникът беше започнал. На мегдана вече се вихриха кукерите, накичени с огромни звънци, повечето бяха с конусовидни маски и червени мечове. Те подскачаха в ритъм, имах чувството, че шума от звънците им ще събори малките бели къщурки. Музиката, гайдите, хората на мегдана, цветовете на носиите се запечатаха в мен. Когато се прибрах в София имах голямо платно и реших да нарисувам впечатленията си – ритъма, цветовете, хлопките червените мечове. Драснах една скица като бегъл ориентир и смело, на един дъх нарисувах тази картина. Показвам и втори вариант. Единадесет години по късно тя продължава да ми харесва, защото много точно съм пресъздала усещането ми за този празник.