Блогът на Виржиния Стоянова

Никога не знаеш от къде и как ще ти хрумне идея за картина. Идеите са навсякъде около нас. Реших да избера и да разкажа историята на тази картина защото очакваме снега. Преди около 6 години се срещнах с моя приятелка и колежка Нина Донковска (която е Софиянка но избира да живее в едно малко селце близо до Троян) Бях изненадана от решението и да напусне София и да отиде да живее в някакво си село и то Дълбок Дол. Тя ме покани на гости. Приех поканата и от любопитство. Какво ли ще е това място заради което да изоставиш големия град и всичките му възможности?  Read the rest of this entry »

Доказано е, че  всеки образ и картина която виждаме и и обръщаме внимание се  запечатва някъде в нашето подсъзнание и понякога се  появява много ненадейно без дори да си мислим точно за това. Решавайки да разкажа историята на „Крилете на любовта“ се разрових в архива си от скици и открих как тази идея  се развивала  през годините.  Когато нещо направено от някой друг ми

Марк Шагал

харесва преминавайки през мене, то придобива съвсем  друга форма.Не може да се говори  за плагиатство. Понякога даже няма нищо общо с първоизточника на идеята. Става въпрос за  моята интерпретация на  „Картината с летящите хора” на Шагал, и моята „На крилете на любовта”.Тази картина е вдъхновена от музиката на композитора  Герги Анндреев,  която той написа за спектакъла на Нешка Робева „Легендата”. Слушах музиката и рисувах. Исках да нарисувам любовта,

92 год

веселбата и всичко което е живота. Едни работят други се веселят, а трети гледат как другите живеят. В картината даже има и гробище, и то е част от живота.  Освен това в нея има и много детайли от филма „Циганско време” на моя любим режисьор Емир Костурица. Неговите филми са останали в съзнанието ми като една невероятна поезия и гротеска

94 год

едновременно.Все наши си Балкански истории. Винаги се зачудвам на неговото майсторство да види красотата във всяко нещои да  направи поезия от „циганията“.  Не мога да забравя  воала, който лети и музиката която  доразказва чувствата. И на края бялата птица, като символ на душата на главния герой и неговата мечта. Тези образи така

96 год

са се запечатали в съзнанието ми, че когато започнах тази картина  те се появиха съвсем естествено. Наслагване на образи във времето. Откривам една повтаряемост. Първите  скици по  т темата за летящите хора са от 91-92 год., след това са от 94 год. , после 96 год.  и

96 год

картината  2002 год.

Често ме питат от къде ти идва вдъхновението? От емоциите! Нещото, което най лесно и най много предизвиква емоции в мен е музиката. Тя може да ме разплаче или да приповдигне настроението ми. Тя се докосва до  най дълбоките кътчета на душата ми и се случва нещото, което не може да се опише с думи.  Може да е класика, джаз, етно джаз или фолклор. Съчетанието на музиката и образите, които предизвиква в мен и също така нещо, което съм видяла и ми е останало в съзнанието. Вчера например, когато слънцето залязваше зад облаците и градът беше потънал в сиво-синкав здрач на небето имаше един голям розов облак. Гледах го и му се любувах, само след 30 секунди той изчезна, и аз си  помислих  ще го нарисувам точно така в някоя картина. Ето го вдъхновението! Може би картината ще се казва „ Историята на розовия облак”. Показвам ви как се развива една идея, първата   скицата е   с  въглен, след известно време я нарисувах с пастел и накрая с маслени бои. Показвам първоначалните скиците защото са правени много бързо и носят първоначалния заряд и сила на въздействие.А освен крайния резултат е интересно да се види самия процес.

Каква е историята на тази картина историята? Бях поканена да участвам в първото квадриенале на живописта „Митове и легенди на моя народ” в Стара Загора през 2004 год.  Мислите ми се въртяха около Орфей, любим герой в моите картини. Искаше ми се да е нещо по различно от до сегашните ми композиции. Точно по това време ме бяха поканили да участвам в едно социологическо изследване за това как хората от различните области на изкуството оценяват работата на определени политически лидери. Социологическата агенция беше нещо като  ЕМ ПИ ЕМ БИ. В дебата участваха музиканти, артисти и художници. Всички имаха лично мнение и бяха наясно с това което става в политическия живот, но по интересното беше, че започнаха да ни убеждават  в това колко  бъркаме в своята оценка. В този момент чашата преля, дръпнах шалтера и вече не бях там, намерих в чантата си едно много малко листче с размери 4 Х 4 см хартия и започнах да си  драскам. Точно в този момент ми хрумна кръговата композиция. Бях доволна от находката си, а проучването остана само като фон.

Днес накъдето и да се обърнем сме заливани от информация и  образи, и най вече лицата  на красиви жени, които ни  гледат от всякъде, списания, витрини, реклами и билбордове. Красиви жени по път и над път. Това е чудесно! Но ми се струва, че женската красота е станала като разменна монета,която губи стойността си. Тя е агресивна,   рекламира и продава  какво ли не.Така сме свикнали с нея, че не и обръщаме внимание Но какво е красотата? Може би всеки я вижда по различен начин? Има много красиви лица тип „ Барби”, но красотата е нещо повече. Това ме провокира да си задам въпроса, може ли да се нарисува вътрешната, духовната красота на Българката?  И така направих моя опит да нарисувам моя  духовен  портрет, много простичко със  старовремски привкус. Така ми се хареса.

Всичко започва от емоцията и настроението. Понякога то изглжда така. Една скица направена на един дъх. Движение и ритъм. Смяната на цветовете има своята роля.

„Масата” е много съществена част от общуването на Българина. Забелязали ли сте, че всички хубави неща като веселие, срещи, интересни разгорещени разговори, раждането на идеи винаги са ставали на маса. Бях поканена на една сватба в малко селце в Родопите. И естествено всичко се въртеше около масите, яденето, пиенето и музиката. Това е животът! Още тогава започна да ми се върти в главата идеята да нарисувам картина, в която масата да е на преден план, а  веселието и цикъла на живота  деня и нощта  да се завърти около нея. В процеса на рисуването започнах да се забавлявам. Read the rest of this entry »

Картините са вдъхновени когато има силни емоции. Когато бях на концерта на музикалното училище в Широка Лъка бях изумена гласовете на тези млади хора, от яркостта на цветовете и музиката, която сякаш отнася душата ми някъде в небето. Много особено вълнение и възторг, който отнесох със себе си. Слушайки Родопските гайди и песни драснах тази скица, а след това  нарисувах това платно.

Тази картина е моята интерпретация на известната картина на Иван Милев. От край време най-отличителната черта на моите картини е движението. Може би защото за определен период от време се занимавах с анимация. Киното и анимацията бяха моята голяма мечта. Когато завърших художественото училище в Пловдив, аз имах вече международни награди за първия си анимационен филм „Метаморфози“. Тогава кандидатствах  във ВИТИЗ. Изпитите минаха много добре, но на разговора с комисията се разбра за моите награди. И на професора не му се  хареса това, че вчерашна ученичка има вече международни награди и направо каза, че няма да ме допуснат, понеже съм млада и амбициозна… Каква аргументация само!!! Бях наясно със системата и тогава се обърнах към живописта. От филмите пренесох любовта си към движението в картините. Затова в  тази моя картина наблягам на танца, на движението и ритъма на цветовете като в една мозайка. Същевременно фигурите и фона са като част от една шарена черга.

Зад всяка картина стои някаква история. Всичко започна така, на една изложба през 1996 год. се срещнах мой съученик Георги Попов от художественото училище в Пловдив. Той ме покани в неговото ателие, и така започна нашето приятелство. Той и съпругата му Мария Сапунджиева  си падаха по всичко нестандартно. Къщата в която живееше и работеше беше подредена много артистично. Всяка вещ  която ползваха беше с някаква история. Например, виното се пиеше в чаши, които бяха от преди 20 години, а каната беше намерена в еди кое си село. Всичко това създаваше една  невероятна  приказна атмосфера.  Той беше страстен събирач на интересни предмети, и не само това, той така умееше да се радва истински и  да се възхищава на всяко малко нещо, да не говорим за музиката на Родопите. Неговия възторг беше заразителен. Той насочи вниманието ми към красотата, която не бях забелязвала до тогава. В мен се появи естествено желание, и започнах този „Фолклорен цикъл” В тази карина се интересувах повече то светлината и движението отколкото да покажа лицата на фигурите.